„Добре дошли в Доха. Много съм щастлив да видя българи тук.” Италианският акцент не променя удоволствието от това посрещане в хотел в столицата на Катар. Напротив, засилва удовлетворението. На 3000 км. от родината да срещнеш чужденец, който никога няма да спре да говори с добро за България. А и говори на български. Притеснява се, ако прави грешки. Извинява се. Иска да покаже уважението си към страната ни. Чужденец ли? Италианец? Да. Но неслучайно му казват Българина. А той се казва Камило Плачи. Бившият селекционер на националния ни отбор по волейбол стана технически директор на катарския „Ел Яиш”, отборът на армията. 58-годишният специалист е тук от началото на годината. Договорът му е до юни. Дали ще остане още – не знае. Къде ще го отвее вятърът на волейболната промяна – също. Но едно е ясно – в която и нова страна да отиде, нищо няма шанс да измести любовта му към България.

- Камило, какво точно е новото ви предизвикателство?

- Аз съм технически директор на „Ел Яиш”. Отговарям за организацията на тренировките, за системата на игра, цялостната организация на клуба. Миналата седмица дори аз водих тренировките. Но като цяло позицията ми е директорска. Договорът ми е до 1 юни.

- А след това, обратно към треньорството?

- Още от сега шефът на клуба искаше да говорим за нов 2-годишен договор, но ще видим. Имам някои предложения от национални отбори. Още след като се разделих с националния отбор на България, получих оферти. Но какво ще стане след 1 юни – ще разберем.

- Какво специфично трябва да знаем за катарския волейбол?

- Системата тук е доста различна – играят се мачове на всеки два-три дни и има малко тренировки. Начинът на работа е друг. „Ел Яиш”, „Ал Араби”, „Ал Раян” и „Полийс” са четирите големи клуба в първенството на Катар.

- Как се представя отборът ви, откакто вие сте директор?

- От 5 мача имаме 5 победи. След като спечелихме и срещу „Ал Араби”, „Ел Яиш” излезе на първо място.

- Каква е класата на волейбола в Катар?

- Тези четири отбора са на нивото на добрите клубове от втора лига в Италия. Всеки отбор има по един професионален играч. В моя отбор играе Кристиан Пампел, диагонал на Германия, който беше много години в Италия. Имам и други играчи от Сърбия, Хърватия, Черна гора. Имам и трима катарци, това си е по регламент. Но най-хубавото нещо за мен е, че говоря с хората в клуба на български. И помощник треньорът, и единият физиотерапевт са от Балканите, а и бившият треньор е бил босненец. Това най-много ми харесва – говоря им на български и се разбираме.

- Изкарахте 6 години в националния отбор на България – каква е разликата между волейбола у нас и в Катар? А и разликата в държавите...

- Разликата е голяма. Първо защото в България волейболът е много важен и вълнува много феновете – те гледат, искат да знаят всичко. В България националният отбор по волейбол е много важен. Във волейбола Катар е на друга позиция. Аз работих шест години в България, от които две живях постоянно в България. Моята дъщеря Роберта живее в България. Половината ми сърцее българско (Показва с ръка как го разделя на италианска и българска половина.) Много уважавам българите, а и те мен. И сега искам да кажа: „Благодаря, България!”

- Поддържате ли връзка с много българи?

- Имам приятели в България. Най-вече си говорим с Боре Кьосев, при когото живях две години. Говорим си и с професор Димитър Михайлов от спортната академия, с ректора на НСА Пенчо Гешев, с професор Нези Генчева... Много съм щастлив от обичта на феновете. Те ми пишат постоянно.

- Какво ви пишат?

- „Камило, как си, защо си тръгна?”, „Може ли да се върнеш?”, „Много благодаря за всичко.”, „Ти имаш сериозен физически проблем (б.а. – на 18 г. чупи крак при катастрофа с мотопед и прекратява кариерата си, след което става треньор), но работи здраво и всеотдайно.”, „Ти си повече българин от родени българи.” Такива неща. Ето това ме прави най-щастлив. На 11 ноември имах рожден ден. Във фейсбук ми писаха, за да ме поздравят 2500 българи.

- Явно любовта ви към втората половина от сърцето ви е заразна, след като и дъщеря ви Роберта остана да учи у нас. Може ли друг член от фамилията Плачи да се окаже по-голям българин и от Българина Камило?

- Когато тръгвах, Роберта ме попита: „Татко, защо?”. Дъщеря ми много обича България. Неслучайно учи за физиотерапевт в НСА. Аз напуснах, но дъщеря ми остана да учи в България. Не си тръгна за Италия. Това е уважение и за България, и за университета, и за ректора. Той също е, как се казва - пич.

- Има ли вариант след работата ви в Катар отново да се върнете в България?

- Всичко е възможно. Ако се появи подходяща ситуация – може. Но България си е част от мен. И в труден момент винаги бих помогнал, ако мога.

- Какво виждате в българския национален отбор по волейбол след вашето напускане през юли 2014 година?

- Въпросът е труден. Защото има различна ситуация. Когато има позитивно усещане, се играе супер. Когато манталитетът води до негативни мисли по каквито и да е причини, може да се играе лошо. Аз знам, че Пламен Константинов работи много. Пламен дава сърцето си за отбора. Пламен е мой приятел. Винаги е говорил добре за мен. Той е добър човек. Имам респект към Пламен. Искрено се надявам, че в бъдеще Пламен ще постигне успехи с националния отбор на България.

- Говорили ли сте с Пламен за националния отбор, търсил ли е той съвет от вас, тъй като сте доста по-опитен треньор?

- Да, да, да – казах ви, че Пламен е добър човек, а иска и да се учи. Ние си говорим. Дори след тренировка – в зала „Христо Ботев”, в зала „Арена Армеец”, ние сме сядали на кафе и си говорим. Пламен ме пита: „Камило, защо тази система изглежда така, какво мислиш ти?” И така нататък. Има позитивен диалог между нас, има комуникация. Тази ситуация е нормална. Когато има състезание и се играе всеки ден, настроението се определя от резултатите. Когато отборът върви, всичко е наред. Но като дойдат две загуби като от Канада и Русия на световното и после почват да се редуват победа-загуба, победа-загуба, онази сигурност в играчите изчезва. Аз очаквах по-силна игра от България на световното, но явно има криза. Обаче знам, че Пламен даде максимума от себе си за отбора.

- Правихте няколко опита да върнете Матей Казийски в националния отбор. Защо не успяхте и какво е мнението ви по тази тема?

- Правих опити да върна Матей преди всяко състезание. Винаги опитвах. Матей всеки път ми отговаряше: „Камило, не съм готов да се върна.” Моето мнение по темата е, че за Матей вратата на националния отбор на България трябва да е винаги отворена. Не знам какво мислят във федерацията, но аз мисля по този начин.

- Остана ли у вас разочарование от начина, по който се разделихте с българския национален отбор?

- Взех това решение, тъй като в този момент отборът имаше нужда от промяна. Отборът имаше нужда от промяна, но и федерацията също имаше нужда от промяна. Нещата не вървяха добре. Но всъщност не знам дали тази ситуация се оказа позитивна или негативна за националния отбор.

- Говорите със сериозен респект за страната ни – не се ли ядосахте поне малко на България покрай запорирането на парите ви в КТБ? Как се справяхте тези 5-6 месеца? И в крайна сметка взехте ли си спечеленото?

- Беше много тежко. Защото имам наем на апартамент в България, такси за университета, моето семейство в Италия също трябва да преживява. Отделно и данъците в Италия... Добре, че ми помогнаха мои приятели. Но никой от федерацията не дойде да ме попита: „Камило, искаш ли 2000 евро, за да си покриваш сметките, докато си без пари?”. Идвах пет пъти до България специално по този въпрос. След петия път вече всичко е наред.

- Макар в момента да гледате българския волейбол отдалече, има ли играчи за бъдещето, които вече сте забелязали?

- За мен има. В отбора на ЦСКА има класа. Играе добре. Работи се добре. Не знам какво правеше Сашо Попов – без пари, без нищо, но създава и резултати, и добри играчи.

Найден Тодоров, "24 часа"