Това е един от най-важните уроци, които голямата ни спортистка Йорданка Благоева усвоила от своя треньор Петър Димитров – Пената. В събота Йорданка Благоева чества своят 71-ви рожден ден. Тя е носителка на сребърен и бронзов олимпийски медали от олимпийските игри през 1972 и 1976 г., европейска шампионка в зала през 1972 г., първата българска състезателка, която поставя световен рекорд в дисциплина от леката атлетика. 

- Г-жо Благоева, дни преди вашият рожден ден в събота, на премиерата на книгата ви снощи министърът на спорта Красен Кралев каза, че продължавате да сте част от спортния живот на България. Чувствате ли се наистина като „Босоногата кралица”, каквото е заглавието на книгата?

- Благодаря на министъра за хубавите думи, че все още съм част от българския спорт, но аз се чувствам също и като част от българското общество. Получила съм много от живота, сочи моята равносметка – имам две деца, пет внучета, реализирах се в спорта, защитих дисертация в Москва. Дай Бог да имам още години и възможности да помагам в благотворителни обществени дейности, както правя сега. Като например в Българска гайдарска асоциация, където работим заедно с моята голяма приятелка Валя Балканска. Наскоро тя ми каза: „Хич да не си посмяла да спираш да работиш. Ще продължаваш, аз сама си копая и садя градината, работя, не спирам за миг”. Също така се включвам в дейността на холистичен център „Имани” и др.. Много е важно човек да помага на хората. Не се чувствам като кралица и никога не съм се чувствала така. Обичам да ходя боса и преди години един треньор в бягането Ченгер ме именува „Босоногата кралица”. После, когато скачах с бос махов крак, приятелите също ме наричаха така. Затова авторката на книгата Юлия Пискулийска се спря на това заглавие.

- Как се става „Босонога кралица”?

- През целият си живот съм имала късмета да попадам на много смислени и почтени хора с висока ценностна система, които са очертали жалоните в моето развитие. Моите родители ме научиха на най-важното – на много труд, да съм честна и точна с хората около мен. Такъв беше баща ми, когото боготворя, Светла му памет! Той казваше да помагам на всеки, на когото мога и да съм добра. Родителите ми бяха строги, скромни, обикновени селски хора, но много иновативни и напредничави.

После в живота ми дойде първият ми треньор Петър Димитров – Пената, който бе изключителен, голям специалист. Той казваше, че по света има много глина, но тя трябва да попадне в ръцете на майстор, за да се получи шедьовър. Беше взискателен, проверяваше ни бележниците за всички оценки, а ние му се сърдехме, но ни научи, че е важно да имаме не само здрави крака, а и здрави глави. Обичаше операта и ни научи да я слушаме, аз до днес обожавам това сценично изкуство. Не ни позволяваше да закъсняваме и повтаряше непрестанно, че точността е добродетел на кралете. Ако закъснявахме, недай Боже, ни караше по 5 пъти да копаем трапа за дълги скокове, а това беше супер уморително. После в годините пак съм срещала много чудесни хора, благодаря на Бог за тях!

- Вие сте първата българка със световен рекорд в леката атлетика, печелите сребърен медал на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., където се случи трагедията, наречена по-късно „Мюнхенско клане” / бел.ред. „Мюнхенското клане” е терористична акция по време на олимпийски игри в Мюнхен 1972 г. На 5 септември 1972 г. единадесет членове от израелския олимпийски отбор са взети за заложници от палестинската терористична организация Черния септември с искане за освобождаване на 200 палестински затворници в Израел. Убити са 17 души./, какви са спомените ви от тогава?

- Тогава скачах на 3 - 4 септември, а на другия ден стана терористичният акт, при който палестинците нападнаха израелците и бяха убити 17 души. До днес се сковавам от ужас като се сетя. Ние бяхме в отделно общежитие, но страхът и шокът ни сковаха. Държаха ни сравнително изолирано и тогава малко се разбра за случилото се. Но на другия ден трябваше да давам интервю за немски журналисти, които много ме търсеха по онова време. Затвориха селото, никой не можеше да влиза, но от МОК бяха категорични, че е добре да дам това интервю. Затова тръгнах заедно с преводача и решихме да говорим с журналистите през телената ограда на лагера. Тогава видях, че има подземни пътища под сградите на селището, където видяхме да влизат много танкове, бетеери и друга тежка военна техника. Признавам си, че първата ми мисъл бе да се моля на Бог да ни опази, че си имам детенце в България. Не можах да дам интервюто, отказах се. Дано повече такава трагедия никога не се повтаря! Все пак МОК взе правилно решение да продължат олимпийските игри и труда на десетки изявени спортисти да не отиде на вятъра. После вече е знайно как се охраняват всички спортни състезания – строго, тежко и прецизно.

Любопитно е обаче развитието на цивилизацията – в древността са спирали войните по време на олимпийските игри, а ние в съвремието ги превърнахме в какво? Жалко е...

- Има ли рецепта как човек да запази своята нормалност и естественост, въпреки шума на успехите и славата?

- Много често казвам, че може да стигнеш висините, но не запазиш ли човешкото и добротата у себе си, си никой. Внукът ми учи в Япония, ходих там и една от преподавателките му нескрито ми се дивеше колко съм била естествена, а пък техните олимпийци били много високомерни, не можело да се говори с тях. Аз никога не съм се смятала за звезда, важно ми е да си остана добър човек, нищо че понякога някои бъркат добротата с глупостта. Щастливка съм, защото съдбата ми е дала шанс да се реализирам. Като много други хора впрочем.

- Мнозина казват „Преди какви спортисти имаше, сега няма такива”, съгласна ли сте с това?

- Не съм съгласна. В момента светът е глобализиран, младите хора имат много възможности. Изтеклата 2018 година беше много успешна за спорта, вижте колко медали имаме на младежките олимпийски игри. Вярвам, че в България винаги ще има млади хора, които ще обичат спорта и ще правят своите постижения. Не бива да се гледа само назад.

- Как си обяснявате приемствеността във вашата дисциплина?

- България е пример във високия скок. Мечтата ми е да направиме един турнир тук, в страната ни и да покажем какво можем. Наред с младите може и ние да скочим.  Е, и по 20 см да е, все нещо сме дали. Това казах и вчера пред всички на премиерата на книгата ми.

- Може ли Мирела Демирева да стане следващата голяма скачачка?

- Тя вече е велика – има олимпийски медал, наред с други отличия. Вече се доказа, че е много, много добра, вярвам в нея и че може да донесе още много радост на почитателите на спорта.

- Най-големият проблем в спорта кой е, според вас?

- Унищожаването на детско - юношеските спортни школи и Слава Богу, че вече се правят опити за възстановяването им. В тези школи спортуваха десетки деца и все някои от тях тръгваха към големия спорт. Добре е и това, че по градовете започнаха за възстановяват игралните зали, в които младите масово да спортуват.

- Преди време казахте, че трябва да вярваме в доброто и справедливостта. Още ли мислите така?

- Да, вярвам, че справедливстта винаги възтържествува. Всеки е имал проблеми по пътя си, но аз не мога да намеря човек, за когото да кажа „Този не искам да го виждам никога повече”. Вярвам в доброто.

- Имате 2 олимпийски медала, участвала сте в 4 олимпиади, постигнала сте 5 световни рекорда, имате защитена дисертация в Москва. Какво обаче ви кара да се чувствате удовлетворена, щастлива и да се усмихвате?

- Пропуснахте нещо много важно – моето семейство. Омъжих се през 1969 г., но тогава времената бяха такива, че ми бяха забранили да забременявам до олимпиадата 1972 г. Един ден си отидох на село, майка ми плаче и нарежда, че съм била женена, пък защо съм нямала деца, хората шушукали и т.н... Позамислих се и реших да не ходя на лагер в Петрич, останах си и хоп - забременях. Казах на началниците на спорта по онова време, че и светът да се затрие, аз това дете, ще го родя. Така на бял свят дойде синът ми Благой. После се възстанових и продължих със спорта. За мен семейството е свято – двете ми деца, петте ми внучета, мъжът до мен Валентин Гетов.

- Има ли „летва”, която не сте могла да прескочите?

- Сещам се за поне две такива „летви”. Едната, имах мечта всички добри скачачки, както казахте имаме традиция в тази дисциплина, да се съберем и да си направим една професионална школа. Намерих дори база затова в Берковица, но не успях да събера необходимите средства. Нищо, някой след мен може да го направи...

Другата е, че мечтаех да имам три деца, но не успях. Затова пък днес имам доста внучета. И съм благодарна за всичко преживяно дотук.

Аделина Делийска, novini.bg