Само преди дни американката издаде автобиографична книга „Достатъчно смела”, в която разказва за проблеми с хранително разстройство, съпътствали я дълги години. Същите терзания имат и не малко спортисти в гимнастиката, фигурното пързаляне, акробатиката, но … малко от тях си признават. А последната звезда, която огласи проблема си бе рускинята Александра Солдатова, 4-кратна световна шампионка по художествена гимнастика. Затова и Дигинс решава да помогне на сродните души, издавайки книга с преживяното от нея.
На 15 февруари 2018-а на зимната олимпиада в ПьонгЧанг Джесика със сетни сили прави последната крачка към финалната линия, поглежда към таблото – пета, само на 3,3 секунди от подиума.
„Една част от ума ми говореше: Фантастично! Направи невероятна гонка! – споделя две години по-късно американката. – Но в същото време в главата ми се появи злобен глас, сякаш е призрак от миналото, и ми шепнеше: А можеше да ги стопиш тези 3,3 секунди, но ако не беше толкова дебела! И този глас ми казваше ужасни неща, които смятах, че е нормално да ми се казват.”
Джесика се влюбва в „белия” спорт още от дете. Родителите й са родом от Канада, а нейният баща Клей е бивш хокеист, но много харесва и ски бягането. И още с първите тренировки си проличава талантът на момичето. Самата девойка описва себе си като спортист от тип „А” – перфекционист. Затова и желанието й да стане идеалната скиорка в тинейджърска възраст поставя началото на нейните проблеми.
„За да бъда съвършена не трябваше да имам никаква мазнина по тялото си – споделя тя. – Сега знам, че е нереално и нездравословно, но тогава го смятах за правилно. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не тренираш достатъчно, прекалено много ядеш…”
Така Джесика започва да дели храната на „добра” и „лоша”, което впоследствие преминава в хранително разстройство. „Това бе началото на влошените ни отношения между мен, моето тяло и храната – доверява скиорката. – След тренировки често хапвах нещо малко, после се терзаех и си казвах: Не трябваше да ям. Излизах от къщи, бягах, за да изразходвам калориите. Получаваше се затворен кръг. Струва ти се, че си изял нещо в повече и се опитваш да се отървеш от излишното. И започна моята „нервна булимия”, която се описва като многократно преяждане, последвано от компенсаторно поведение.”
Разбира се, нейните родители забелязват, че нещо не е наред. Майка й Деб се опитва да я вразуми, но и да я убеди, че не трябва да тича след всяко ядене.
„Тогава сякаш умът ми бе похитен от някой, който ме караше да не вярвам на казаното”, признава момичето.
Ситуацията още повече се усложнява. Джесика разкрива, че е стигнала до невъзможност да контролира положението. „Започна гадене, повръщане, което се превърна в моя начин на живот, така се справях със стреса, и трудностите… – разказва тя. – Отървавах се от всичко изядено. А стигнех ли до този момент все едно започвах на чисто.”
Родителите обаче осъзнават, че не могат да помогнат на дъщеря си и я изпращат на терапия. Но ефектът от сеансите е незначителен. И затова си има обяснение. „Ходех там само, за да успокоя майка и татко – разкрива шампионката. – През цялото време си повтарях, че всичко ми е наред. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не, няма да имаш нищо, ако се излекуваш. Затова и излъгах родителите си, че се чувствам по-добре.“
Но докато е в клиниката, дядо й Бил е откаран в болницата, където му откриват рак на белите дробове в късен стадий. Дават му само няколко седмици живот и цялото семейство се струпва край него.
„Всъщност смъртта на дядо спаси моя живот – признава Дигинс. – Да видиш цялото си семейство обляно в мъка, си е сериозен аргумент. Осъзнах, че и аз съм на пътя на смъртта. И въпросът беше не „ако”, а „кога”.. Имах сестра Макензи, по-малка от мен с 5 години, и се запитах: Какъв пример ще й дам? Не можех да постъпя така… Дадох си сметка, че имам шанс да спася живота си.”
Така у Джесика се появява мотивация да оздравее. Макар тогава все още да смята, че булимията й помага да стане по-бърза на ските. Но страхът от смъртта, а и опасенията да не причини болка на близките си, надделяват. Тя става все по-отворена към съветите на специалистите. Следва и препоръките на диетолог, според когото храната трябва да е разнообразна, а всички продукти са полезни в умерени количества.
„Правих първите си крачки към това да ям храни, които преди ме плашеха – доверява Джесика. – И се опитвах да ги оставя в себе си. Не беше никак лесно. Първо, трябваше да накарам организма си да задържи поне един прием на храна. Следващата крачка беше цял ден, после два, три… седмица…
Проблемът с хранителното разстройство постоянно ще се крие някъде в мен и част от ума ми винаги ще трябва да се грижи за самата мен – казва Джесика. – То е като при алкохолиците, няма напълно излекувани.
Всъщност по време на рехабилитацията научих една максима: „Генетиката зарежда пистолета, а околната среда дърпа спусъка”. Трябва да се знае, че хранителното разстройство е психично заболяване. Не че имаш вина или си лош. Мисля, че бях предразположена към това, а желанието ми да стана суперспортист бе факторът, който дръпна спусъка и ме накара да се срина.”
Дигинс се бори с булимията години наред. За щастие все по-рядко изпада в криза, може би веднъж на няколко месеца. Забелязва обаче, че става все по-бърза на ските, когато започва да яде. Едва след 2012-а Джесика взима проблема в свои ръце и резултатите не закъсняват. Започва да влиза в точките за Световната купа, на няколко пъти попада в топ 10, а година по-късно става и световна шампионка във Вал ди Фиеме (в отборния спринт заедно с Кикан Рендел). И това е историческа първата титла за САЩ в ски бягането.
На олимпиадата в ПьонгЧанг 2018 проблемът все още съществува. След като става пета в спринта на 10 км, пред журналисти Джесика казва, че е безумно щастлива. Но демонът в нея й шепне: Можеше да вземеш и медал, ако бе предизвикала гадене и повръщане… Дигинс е на кръстопът: да се поддаде ли на вътрешния глас или да се противопостави. А само след 6 дни я чака отборният спринт. „Не, хранителното разстройство няма да ме направи по-бърза, а само ще ми причини болка”, отсича тя.
И успява. На 21 февруари 2018- Джесика в дует отново с Кикан Рендал стават шампионки, което е първо олимпийско злато за САЩ в дисциплината.
„Това бе най-трудната ми победа в живота – признава Дигинс. – Вече имах по-широк поглед над случващото се. А когато онзи вътрешен глас пак се обади в главата ми, вече можех да направя крачка назад и да кажа: Не, не си прав!”
В. “Труд”
0
